— Добре тогава, хвърляйте снаряженията отзад и се размърдайте — каза командирът на групата.

Докато автоматите и сумките с амуниции летяха с трясък към задната седалка, той се наведе към черния офицер с пагони на младши лейтенант, който седеше зад волана.

— Сбогом, Патрик — каза той. — Струва ми се, че всичко свърши. Вземи лендроувъра и го захвърли някъде. Закопай оръжията и отбележи мястото. Свали униформата и се скрий. Ясно ли е?

Лейтенантът, който преди година беше новобранец с чин редник и бе повишен заради умението си да се бие, а не защото борави добре с вилицата и ножа, кимаше със сериозен вид, докато слушаше нарежданията.

— Сбогом, сър.

Останалите четирима наемници казаха сбогом и се отправиха към самолета ДС–4.

Командирът тъкмо се накани да ги последва, когато от тъмния гъсталак зад площадката към него изприпкаха две монахини.

— Майоре!

Наемникът се обърна и разпозна в по-близката сестрата, която беше срещал преди няколко месеца, когато сраженията се преместиха в района на нейната болница и той се видя принуден да евакуира целия комплекс.

— Сестра Мери Джоузеф? Какво правите тук?

Старата ирландка започна да говори разтревожено, сграбчила ръкава на омазаната му куртка. Той кимаше.

— Ще се опитам. Това е всичко, което мога да направя — каза майорът, когато монахинята свърши.

Той пресече площадката и отиде при южноафриканския пилот, който стоеше под крилото на своя ДС–4. Някой страничен наблюдател би станал свидетел на неколкоминутен разговор между двамата наемници. Накрая униформеният мъж се върна при чакащите монахини.

— Съгласен е, но трябва да побързате, сестро. Иска да отлепи тази щайга от земята възможно най-скоро.

— Бог да ви благослови — каза жената в бяла одежда и се обърна с бързи заповеди към своята придружителка.

Тя изтича към опашката на самолета и се заизкачва по късата стълба пред люка за пътници.