Другата се завтече обратно към сянката на няколко палми зад площадката, откъдето след малко се изниза цяла върволица хора. Всички носеха вързопи. Щом стигнаха до ДС–4, започнаха да подават вързопите на монахинята, която чакаше горе при вратата. Помощник-пилотът гледаше зад гърба й как поставя първите три в редичка на пода. После и той се включи с резки движения, като поемаше вързопите от протегнатите под опашката на самолета ръце и ги вкарваше вътре.

— Бог да ви благослови — промълви ирландката.

Един от вързопите остави по ръкава на помощник-пилота зеленикава пикоч.

— По дяволите! — изсъска той и продължи да работи.

Останал сам, командирът на наемниците се загледа към „Супер Констелейшън“, по чиято задна стълба се качваше верига от бегълци, предимно родственици на водачите на разгромения народ. На слабата светлина, която излизаше от вратата на самолета, забеляза мъжа, когото искаше да види. Докато се приближаваше към него, редът на човека дойде и той тръгна да се качва, а няколко други, на които беше отредено да останат и да се укрият в гората, чакаха да приберат стълбата. Един от тях извика на мъжа, който се канеше да поеме нагоре:

— Сър, майор Шанън е дошъл.

Генералът се обърна да види приближаващия се Шанън и дори в момент като този успя да се усмихне.

— Е, Шанън, искате ли да дойдете с мен?

Шанън застана пред него и козирува. Генералът отговори на поздрава.

— Не, благодаря ви, сър. Намерихме си транспорт до Либървил. Просто исках да си взема сбогом.

— Да. Доста дълго се бихме. Сега май че всичко свърши. Поне за няколко години. Трудно ми е да повярвам, че моят народ ще продължава да живее в подчинение. Между другото, изплатиха ли ви всички суми по договора?

— Да. Благодаря ви, сър. Всичко е точно — отговори наемникът.

Африканецът кимна със сериозен вид.

— Ами сбогом тогава. И благодаря за всичко, което свършихте.

Той протегна ръка и двамата се здрависаха.