Както и другите, той беше облечен от глава до пети в преобладаващо зелена маскировъчна униформа с кафяви ивици. Обут беше с високи зелени платнени ботуши. Панталоните му бяха пъхнати в тях. На колана му висяха манерка, войнишки нож и три сумки с пълнители за автомата ФАЛ, преметнат през рамото му. Всички пълнители бяха празни. Когато излезе пред лендроувъра, командирът отново се обърна към него.

— Остави автомата — каза той и протегна ръка да го поеме — и виж, Джони, гледай да се оправиш нали? Защото, ако не се измъкнем оттук с тази щайга, след няколко дни сигурно ще ни пречукат.

Човекът, който се казваше Джони, кимна, намести баретата на главата си и се отправи към самолета ДС–4. Капитан Ван Клеф не чуваше гумените подметки, които се приближаваха зад гърба му.

— Naand, meneer.

Ван Клеф се извъртя при тези думи, произнесени на африкански холандски диалект, и огледа фигурата на човека до себе си. Дори и в тъмното успя да различи черно-бялата емблема с череп и кръстосани кости върху лявото рамо на непознатия. Кимна предпазливо.

— Naand. Jy Afrikaans?

Високият също кимна.

— Ян Дюпре — представи се той и подаде ръка.

— Кобус Ван Клеф — каза летецът и се здрависа.

— Waar gaan jy nou?

— В Либървил. Веднага щом онези хора се качат. А вие?

Ян Дюпре се ухили.

— Аз малко съм я закъсал, тоест аз и другарите ми. Ако правителствените войски ни открият, със сигурност ще ни пречукат. Можете ли да ни измъкнете?

— Колко сте? — попита Ван Клеф.

— Всичко пет.

И той наемник като тях, макар и във въздуха, Ван Клеф прие, без да се колебае. Разбойниците понякога имат нужда един от друг.

— Добре. Качвайте се. Само че побързайте. Веднага щом излети онзи „Констелейшън“, и ние се изнасяме.

Дюпре кимна в знак на благодарност и изтърча обратно към лендроувъра. Четиримата бели се бяха скупчили около мотора.

— Ще стане, обаче трябва да побързаме — каза южноафриканецът.