— Не. Дойдох да прибера вас. Ако искате да дойдете, разбира се.

Последва дълго мълчание. Усещаше как африканецът се взира в него през тъмнината. От време на време, когато някой от групата дърпаше от цигарата си, улавяше бялото на очите му.

— Разбирам. Имате ли нареждане от вашето правителство за този полет?

— Не — каза Ван Клеф, — идеята беше моя.

Нова дълга пауза. Брадатата глава кимаше на метър-два от него в знак на разбиране или на учудване.

— Много съм ви благодарен — обади се гласът. — Полетът едва ли е бил много лек. Само че аз разполагам с транспорт. „Констелейшън“. Който, надявам се, ще успее да ме отведе в изгнание.

Ван Клеф почувства облекчение. Въобще не си представяше какви биха били политическите последствия, ако се беше върнал в Либървил в компанията на генерала.

— Ще изчакам, докато се отлепите от земята — каза той и кимна отново.

Щеше му се да протегне ръка и да се здрависа, но не знаеше дали следва да го прави. И през ум не му мина, че генералът африканец изпитва същото затруднение. Накрая се обърна и се насочи към самолета си.

След като Ван Клеф се отдели от тях, черните мъже запазиха мълчание за известно време.

— Какво кара един южноафриканец, при това холандски заселник, да направи подобно нещо? — попита един от приближените на генерала.

Командирът се усмихна и зъбите му блеснаха за миг.

— Мисля, че никога няма да разберем — каза той.

Малко по-нататък, скрити също под заслона на палмите, в един „Лендроувър“ седяха петима мъже и наблюдаваха неясните очертания на фигурите, които се движеха от гъсталака към самолета. Командирът им беше до шофьора африканец. И петимата пушеха упорито.

— Трябва да е южноафриканският самолет — каза командирът и се извърна към един от четиримата бели, които се свиваха зад него. — Джони, иди да попиташ пилота дали ще има място за нас.

Един висок, кокалест, мършав мъж слезе от задната седалка на колата.