После се насочиха през мрака към една от по-големите групички, която се очертаваше като тъмно петно на фона на мрачната палмова гора. Те се приближиха и групичката започна да се разрежда. Накрая белият мъж, който пилотираше ДС–4, се изправи срещу човека, стоящ в центъра. Белият не беше го виждал преди, но дори и сред мрака, нарушаван от пламъчетата на няколко цигари, успя да разпознае мъжа, с когото бе дошъл да се срещне.

Пилотът нямаше кепе и затова, вместо да козирува, леко наведе глава. Никога не беше го правил, не и пред черен, и едва ли би могъл да обясни защо го направи сега.

— Името ми е капитан Ван Клеф — каза той на английски с акцент на холандски заселник в Южна Африка.

Африканецът кимна в отговор и при този жест гъстата му черна брада се отърка в яката на маскировъчната му униформа.

— Опасно е да се лети в такава нощ, капитан Ван Клеф — сухо отбеляза той, — а и малко сте закъснели с доставката на продоволствия.

Говореше с отмерен и плътен глас. Имаше акцент по-скоро на англичанин, излязъл от частно английско училище, какъвто и беше, отколкото на африканец. Ван Клеф се почувства неловко и отново, след като стотици пъти си зададе този въпрос по време на полета през облаците, се запита защо е дошъл.

— Не нося никакви продоволствия, сър. Нямаше какво да се донесе.

Още един прецедент. Беше се зарекъл да не нарича този човек „сър“. Нито пък „кафир“. Просто му се изплъзна от езика. Но те имаха право, наемниците пилоти в бара на хотела в Либървил, когато го посрещнаха. Този не беше като другите.

— Тогава защо сте дошли? — тихо попита генералът. — Може би заради децата? Останаха няколко, които монахините искат да превозят на безопасно място, но тази нощ не се очакват повече хуманитарни полети.

Ван Клеф поклати глава, но скоро разбра, че никой няма да го забележи. Притесни се и благодари на мрака, че е скрил жеста му. Бодигардовете край него стиснаха автоматичните си пушки и се вторачиха в лицето му.