Светлината разкри зад гърба му зловеща картина, която би могла да излезе изпод четката на Доре в момент на мрачно настроение. Подът на самолета беше покрит с мокри изпоцапани одеяла, в които допреди час бе увито съдържанието на вързопите. Това съдържание сега се гърчеше в две редици по двата края на товарното отделение. Четиридесет дечица — сбръчкани, съсухрени, деформирани от недояждане. Сестра Мери Джоузеф се надигна иззад вратата на кабината и тръгна между малките несретници. Върху челото на всеки от тях, малко под линията на косата, придобила от анемията охравочервеникав оттенък, беше залепена лепенка. На лепенките с химикал беше изписана необходимата информация за хората от сиропиталището край Либървил. Име и номер, но не и чин. На неудачниците не се дават чинове.

В опашката на самолета петимата наемници примигваха срещу светлината и оглеждаха другите пътници. През последните месеци неведнъж бяха виждали тази гледка. Всичките изпитваха известно отвращение, но никой не го показваше. В края на краищата човек свиква с всичко. В Конго, Йемен, Катанга, Судан. Все същата история, все същите деца. И нищо не можеше да се направи. С тези мисли в главата те извадиха цигарите си.

Светлината от кабината им позволяваше да се видят истински за първи път, след като слънцето залезе. Униформите им бяха пропити с пот и червена кал, а лицата им бяха увиснали от умора. Командирът седеше облегнат на вратата на тоалетната, изпънал нозе по посока на пилотската кабина. Карло Алфред Томас Шанън, трийсет и три годишен, с ниско подстригана рошава руса коса. Късата коса е по-подходяща в тропиците, защото потта се стича по-лесно, а и не могат да се завъдят паразити. Наричан по прякор Кат Шанън заради инициалите си, той произлизаше от Каунти Тироун в провинция Ълстър. Пратен от баща си да учи в едно малко частно английско училище, той бе загубил характерния северноирландски акцент.